Начална страница   Библиография   Нефертити в зимна нощ 
Август, в самия край на света
На Софи, естествено!


Стояло до онзи ничий плет на края на селото и се взирало към баира отсреща. Плетът бил увиснал над сухото дере, където то знаело, че няма вече нищо за гледане, само драки, остра трева, летни паяжини по драките и гущери, после бил навъсеният Свети пророк Илия с трите обосели дървета горе най на високото, а отвъд Свети пророк Илия бил другият свят: Елхово, Ямбол и Бургас.

И момчето стояло до кривия плет и мислело за камионите. Сутринта на оная сряда те минали през селото с грохота на нещо, което то не било виждало дотогава; уж били камиони, но имали вериги като на танковете. За танковете в оная година момчето знаело всичко и веднага можело да ти нарисува няколко танка, защото ги били давали непрекъснато вечер по телевизора - те имали такива вериги, но това сутринта не било танкове, а камиони, а в камионите имало войници.

Всичките били с каски - и ония отзад в каросериите, натъпкани със зелени сандъци и платнища, и ония отпред в сплесканите железни кабини - и каските им святкали в мътилката от прахоляк и синкав пушек, а самите камиони влачели оръдия, завити целите в закопчани отвсякъде с ремъци чисто нови брезенти. Това забелязало - че брезентите по оръдията са съвсем нови и зелени. Камионите били влезли в селото от долния край, от там - покрай фурната, покрай съвета, пред заключеното училище и спирката с олющената синя ламарина - и тъй чак до другия край, където нямало нищо.

После се покатерили с рев нагоре по Свети пророк Илия и накрая заизчезвали стремително край ония три стари дървета - право зад билото.

Тичало заедно с другите след тях в ръждивия прахоляк през цялото време, докато те възвивали с клатушкане и трясък между сивите порутени дувари, но накрая, точно до онзи забравен плет ги спрял един войник. "Оп! - им бил казал; къде бе, младежи? Къде сте се засилили? Не знаете ли, казал, че днеска нататък не може?..."

Другите подсмръкнали разочаровано, махнали с ръка и си тръгнали обратно. Момчето обаче не си тръгнало. Понечило да му се закълне на войника, че нищо няма да пипа и че само ще гледа отдалече, и се стрелнало покрай него..., но онзи само се пресегнал и го пипнал здраво за ризката. "А така, казал; видя ли сега как те хванах?" После си наместил с другата ръка автомата и отсякъл, че му влизал в положението, обаче нямало начин.

Не вярвало на ушите си! Задърпало се и гледало с ужас как камионите потъват един след друг зад баира и изчезват завинаги там, и когато и последното оръдие се скрило - притихнало смаяно.

- Пущам те - казал войникът, - ако обещаеш, че няма да ме караш да се гоним!

- Няма - казало момчето.

- Е - казал войникът и наистина го пуснал - пък ти ако искаш, можеш да стоиш тука; нямам - казал - нищо против: тъкмо ще си чешем езиците за глупости, че инак не се изтрайва, ще му се невидеше и работата...

И после го попитал:

- Ти например имаш ли кака?...

- Нямам - отвърнало то и не спирало да гледа нагоре към баира и към следите, които камионите били изровили в червената пръст, и тогава за първи път си помислило, че едно нещо можело да стане още по-голо и празно, отколкото винаги е било, ако миг преди това по него вече е имало нещо.

А войникът казал, че това слънце днеска направо си е таковало вятъра.

Цвъкнал през зъби една къса и бисерна струйка и отсякъл убедено:

- Обаче ще завали! Слушай ми - казал - думата!...
И към обед го сменили.

Другият войник, който дошъл от Свети пророк Илия и бил застанал на мястото на онзи до плета, веднага попитал момчето дали има кака. Казало му гневно, че НЯМА! - а войникът се засмял и рекъл, че то още малко и щяло да го набие май... "Майтап си правя бе, човек, казал; ама ти явно не разбираш от майтап... То защото, казал, чунким ако имаше кака, че голям келепир..."

Казал така, после отведнаж помрачнял, изругал, че да им се невидело и на курвите, и запалил цигара от пакетче, каквото момчето никога не било виждало. Било черно и бяло и пишело "Smart". "Тез цигари, казало, какви са?..." "Австрийски, отвърнал войникът и внезапно се сепнал. Ти какво бе, младеж, да не би да пушиш вече?..." "Не!" - казало момчето. "Щото ще ти счупя ръчичките, натъртил другият. По-големи говна от цигарите няма, казал, това от мен да го знаеш!..."
Точно тогава небето страшно се стъмнило.

Затътнали и затрещяли тежки гръмотевици, навсякъде замирисало на булско перо и див лук и едни големи капки затупкали в ръждивата пепел на стария път.

Изтичали и двамата с войника в порутената плевня зад един забравен зид и в същия миг зад тях рукнал блудкав восъчен дъжд. От плевнята момчето видяло как Свети пророк Илия внезапно станал сребърен, а войникът се облегнал на гнилите надупчени греди на вратата и казал, че сега ако имало една бутилка златна котва и една кока-кола - пукната курва не му трябвало!

- Ти - казал - кока-кола вече пил ли си?...

- Не - прошепнало момчето и гледало като омагьосано искрящата бисерна вода, която течала пред него от стрехите на стария покрив, и как ония следи от камионите нагоре по баира били станали тъмнокафяви и вече приличали на засъхнала кръв.

- То верно, че тука сигурно само лимонада носят в това село - не млъквал войникът. - Аз обаче още лани пих кока-кола в Пловдив на панаира - там защото бяха пуснали кока-кола. Ай сиктир - казал - станахме американци, разбираш ли... Ама пък ти, предполагам, и коняк още не си пил... Сега - рекъл - казвам ти, тъй че от мен да го знаеш и хубаво да го запомниш: значи, като завали, по-красиво нещо от една златна котва с една кока-кола няма; може, казал, евентуално и Бийтълс... Обаче - казал, никакви мадами - ама никакви! Защото - казал - една мадама винаги ще те прецака, обаче една златна котва - никога!
После привечер и него го сменили.

Третият войник като дошъл изобщо не обърнал внимание на момчето и то седнало на един камък под сребърния залез на онзи ден. Отзад в селото лаели кучета, лангъркали звънци и хлопки, а от двата тенекиени високоговорителя пред килнатата поща чак тук се чувало дрезгавото и думкащо "Ела във София, ела, ела..." Момчето знаело кой пее. Емил Димитров. Вече било спечелило един бас в махалата, че познава певците: това сега бил Емил Димитров. Всъщност познавало и певиците... Войникът продължавал да мълчи до плета, горе на Свети пророк Илия било тихо и нищо не се виждало и момчето седяло и чакало.
После се стъмнило.

И като се стъмнило, момчето чуло как войникът му свирнал късо.

- Ало, приятел... - казал.

Озърнало се горчиво нататък и казало в тъмното, че ако ще го пита дали има кака - да знаел, че няма.

- Това пък откъде ти хрумна? - изсмял се войникът.

- Ами вие всичките само това ме питате - отвърнало момчето. - Имаш ли кака, та имаш ли кака...

- Е, не! - засмял се пак войникът - Смятах да те питам няма ли да си ходиш да спиш вече, ама щом като настояваш - добре: ще караме, значи, поред! Кажи: ти кака имаш ли?

- Нямам! - изкискало се тогава и момчето.

- Тъй! - казал войникът - По този въпрос явно приключихме. Казвай сега докога смяташ да седиш тука?

- Аз само исках да видя какви бяха онез камиони сутринта дето минаха - казало бързо то. - Защо не вземеш да ме пуснеш да изтичам! Поглеждам - казало - и бягам!

- Аааа... - проточил войникът - Е, сега те разбрах. Ама няма да стане.

- Ама аз много ти се моля бе..., приятел! - заекнало момчето.

- Това е положението, приятел! - отвърнал войникът - Няма да стане... Дай сега една цигара - казал.

- Нямам! - отвърнало момчето.

- Нямаш ли или не пушиш? - попитал войникът.

- Не пуша - троснало се то.

- Е ми... - казал войникът - значи пак ще пуша от мойте си.

И действително: миг след това момчето видяло как в тъмното лумнало тънко жълто пламъче и как след това просветнало рубиненото огънче на цигарата.
- И да знаеш - казало то вразумително, - че от цигарите по-големи лайна няма!

- А браво! - смаял се другият - И кой ти ги разправя тия простотии?!

- Бе знам аз! - изчервило се то.

- Хубаво - казал накрая войникът. - Бягай сега - казал - пък там за камионите, дето толкоз искаш да ги видиш..., един ден като пораснеш..., знам ли...

... И момчето изведнаж усетило, че е гладно. И си спомнило, че как няма да е гладно - след оная филия сутринта с мас и червен пипер друго не било яло през целия този ден. Подсмръкнало и казало, че - добре! И поело назад към селото. И тъкмо тогава войникът се обадил изневиделица от тъмното:
- И сега като се прибереш да питаш вашите да ти кажат коя дата сме днеска...

- А - откликнало то, - ще ги питам..., какво ще ги питам аз тях!

- Питай ги, питай ги! - казал войникът - Питай ги да ти кажат, и искам после хубаво да запомниш коя дата сме!

- Няма какво да ги питам аз коя дата сме - казало момчето вразумително. - Аз много хубаво познавам календара и ако искаш да знаеш сега вече чакам да стане петнайсти септември...

- А, идеално тогава! - казал войникът - Щом познаваш календара, сега като се прибереш, първо виж коя дата сме и после я запомни...

- Добре бе, добре! - казало то и тръгнало надолу.

- И един ден да знаеш че ще те изпитвам дали си запомнил датата! - викнал онзи подире му - Чу ли?

- Чух! - отсякло то и хукнало.

Прибрало се накрая в къщи и наистина първо погледнало календара в голямата стая.

И видяло, че календарът показва двайсет и първи август.

И че е сряда.

А за годината то и без друго знаело, че е хиляда деветстотин шейсет и осма.

Свило рамене и веднага се нахвърлило на хляба, доматите от градината отзад и сиренето и дълго яло оная вечер, а много години по-късно, като си спомняло какво му е заръчал да не забравя онзи третият войник, сърцето му щяло да се свива от удивление пред погубеното щастие на онова светло незнание.

1969-1999